На гърлото ми му се плаче.
Няма вече изискани фрази. Нямам вече думи на върха на пръстите си. Нямам вече
нощна лампа и тетрадки с поезия. Някъде в мен нищо не се бори. Разстройвам се
от улични кучета, от малки просяци, от големи просяци и от стари просяци.
В такива моменти не зная къде
е отишло чувството ми за хумор. То е като невидим талант. То и то прилича на
просяк, одърпано, странно, всеки, който си има чувство за хумор си има просяк
до себе си. Това са различни просяци. Неслучайно просяците се бият. Лошото е,
че са невидими и затова обвивките толкова мълчат. Значи, тия обвивки в
гасеницата си имат всеки по просяк (който си има разбира се). Пазете си
просяците, защо не пазя моя, защо ми се плаче...
Няма коментари:
Публикуване на коментар