Материя

Вече не съдя обвивките, обаче продължавам да ги наблюдавам. Не са били обвивки. Всички сме само материя. Започвам да разбирам цинизма на лекарите. Сутрин е... Просто е сутрин рано, когато се спи или се будиш, за да се набуташ в един от ония рейсове с обвивките. А лекарят е вече на смяна и приема хора в болницата.

Трябва да идеш първо при тоя дето ще те приеме. На пейката може да има двама възрастни съпрузи. Той е диабетик, не е ял, припада както е седнал. Просто губи главата си. „Иване! Иване!“, тя вика изплашено. Хората се плашат. От кабинета излиза лекарят. Спокоен, потупва Иван по лицето, казва да донесат вода и продължава да е спокоен. „Влезте първи.“, казва. Такива работи стават там.

И много знаем да говорим за душата, а толкова се плашим от смъртта. Няма логика.

Преди е имало моменти, в които ми е било толкова тежко, че съм била сигурна, че ако имам пистолет до себе си ще се гръмна веднага. Сега мисля, че не трябва. Обаче защо да не се гръмна – вече си мисля, че няма от какво да ме е страх. Всичко е само материя. Прекъсне ли мозъкът – прекъсва материята. Свършвам. Свършва... който и да е. Това е положението. Загубата на материята ни подлудява от страх.

Имало едно време една жена. После тя имала две деца. После получила инсулт. И вече не можела да се движи, да мисли, да ходи. Да ходи по малка и голяма нужда можела и то без да се изпуска. Представям си голям човек с идиотски вид, на който са дали три кубчета : червено, жълто и зелено или и синьо, не знам. И дървена дъска с три дупки, изрязани във формата на червено, жълто и зелено или синьото... шегувам се безсмешно, то е ясно, за фигурите говорех. И инсултягата може да ги сложи, но бааавно, много бавно, с проба грешка. Или пък не може. Откъде да знам аз? Не знам. Но си представете колко ни е скъп мозъкът.

И всички я оплакват. Колко жалко. Млада била. Талантлива. Такива работи. И сега какво стана, къде е тая превъзнасяна душа? Има мозък, има кръв дето е преляла и убила мозъка, има червено кубче. Това е положението. Душата е за поетите, които не са жената, прекарала живота си с Иван и която след него ще почине няма и половин година, или обратно, може тя да си спраска мозъка първа и той бързешката след нея.

Думите не съществуват. Не съдете думите, само те ни останаха. Но стилът умря – да живее нестилът.