Обвивки

Ей такива работи. От месец и нещо гледам хората и си мисля, че не разбират, и че не ги виждам, защото виждам обвивките им.

Има обвивки навсякъде. По рейсовете са ми най-ярки. Там отдавна е загубена ролята, в която си човек, там си просто, някой който използва превозно средство. И няма нищо човешко в никой. Няма. Има обвивки. С лъснати обувки, с обувки с връзки, с тесни дънки, със сака, обвивки с дълги изправени женски коси, руси, червени, с фон дьо тен. Млади обвивки. Има и стари обвивки.

Страх ме е от тези обвивки. Страх ме е, защото си мисля, че няма да ме разберат. Всъщност вярвам, че ако им кажа какво мисля, те ще ме разберат, но въпреки това ще ми се присмеят. В лицето. Ще ми се присмеят в лицето. Не знам защо обаче…

Чудя се дали на обвивките им се спи рано сутрин. Те не могат да си позволят да покажат, че им се спи. Не знам защо. Но и аз не мога.

И късните обвивки в рейсове са уморени. Вечерното тъмно е различно от сутришното. След вечерното тъмно в рейс, пълен с обвивки, не се съмва, а се потъва в нощта. Мисля си, че вечерните обвивки по рейсовете са по-спокойни. Сякаш нещо натиска ушите ми и чувам звуците приглушено. А и не виждам вечерните обвивки да говорят помежду си. Сутришните по-често се намират по двойки и си говорят. Вечерните се избягват. Или се отблъскват. Или нещо друго.