писмо

Не знам как да ти обясня какво ми е след като се изнесе.

Страхувах се да не би да трябва да те моля, да се унижавам с тъпи постове във фейсбук, макар че бях пуснала няколко тъжни неща по темата.

Когато дойдох на работата ти, след като се върнах от Румъния преди Коледа, ти беше като от камък. И малко се уплаших. Сутринта преди ти да дойдеш, се събудих и не можах да заспя до 8, защото си мислих, че няма да дойдеш, нито пък се чувстваш длъжен да ми го съобщиш. Но ти дойде. И просто легна до мен. И спахме.

Сега пак ми е болно. Разбирам какво направих с това, че те изгоних, но ти трябваше да се скараш с мен. То беше провокация. Беше паника за внимание. Беше всичко... Беше любов и омраза едновременно.

И сега ми е болно и се самосъжалявам леко.

Преди да дойда вечерта бях се примирила с мисълта, че няма да сме заедно. Караш ме прекалено често да се примирявам с това и после се връщаш и това ми е ужасно. Ужасно е.

Не трябваше да се изнасяш. Защото сега не искаш да се върнеш. Не искаш да си с мен. Значи съм имала право, че поведението ти е било с цел да се разделим. Дори аз мисля, че беше поведение на някой, който вече се е разделил... може би и забравил човека. Такива работи ужасни работи такива.

Представям си и че не разбираш какво нещо е времето. И че на едни години вече всичко ти се вижда невъзвратимо, че си свършил, разочарован си и от това, че не си вярвал, когато преди са ти казвали кое как е.. и накрая всички те, другите, са се оказали прави, тези преди теб.

Мечтая си за мое си място, или наше си. Но теб ти е все едно дали сме в кашон или в леглото. Мислех, че няма да се махнеш от нас, защото си беше инсталирал снимките и рисунките и другите неща по стените. Обаче си тръгна, като ги остави, без автопортрета си и книгите, които отнесе. Мен не взе – тях взе. Аз съм жена...  на нас ни е тежко, когато виждаме това. Една жена е щастлива, когато мъжа взима нея.

Във влака за насам имаше една жена, млада, на 35, която имала 2 малки деца. И с мъжа и си били купили апартамент от 40 квадрата преди няколко години за 22 хиляди евро в Красна поляна. И първо си направили спалнята. Тя многo искала бяла спална, с бял гардероб  с големи огледални врати. Представяш ли си, 4-ма души в 40 квадрата. Банята и тоалетната са заедно и са малки като в заведение (тя така каза, толкова малки). Сега правили ремонт на хола и малкия бокс. И тя пътува с влака, за да вземе децата си от майка си, която ги пази, докато трае ремонта на хола. Тя не работи. Едното дете е първи клас, другото по-малко. Той работи в строителството, няма осигуровки. И тя беше ок със всичко това, и аз така и завидях. Защото винаги съм искала това, да съм с някой, с който градим и правим нещата сами, без да се срамуваме от размера им, от големината на апартамента, от реалността с осигуровките, от живота. Някой на когото мога да кажа без да се притеснявам, че искам скъпата бяла спалня. Сега, каза тя, си мисля, че не е било нужно да се потрошат толкова пари за точно тази спалня, но навремето след толкова години по квартири, аз толкова се зарадвах, че имаме нещо наше, че исках това, и мъжа ми каза: Щом искаш, добре.

Винаги си те представям в леглото, с едно детенце около врата. Като дете си бил невероятно сладък, разкошен, пухкав, добричък, има някакъв мир в усмивката ти от дете, някаква добрина. А сега понякога си като зверче.

Онзи ден като мълчеше и ти казах, че те питам нещо и да отговориш. Не може някой да ти говори и ти да го игнорираш и ти ми изнесе цяла лекция защо и кога мълчиш. И след това се успокои сякаш, не знам, и започна да ми разказаш за Америка и за работата ти, неща, които не си ми казвал до сега. Много е странно това при теб – че думи и дела много често се разминават. Казваш и обясняваш защо мълчиш и ще мълчиш, и после говориш. Или казваш искам да съм с теб и после правиш в душата ми ад, аз полудявам и ти се изнасяш ден след като си казал, че няма да го направиш. Сигурно това е живота, сигурно няма нищо сигурно.