писмо

Не знам как да ти обясня какво ми е след като се изнесе.

Страхувах се да не би да трябва да те моля, да се унижавам с тъпи постове във фейсбук, макар че бях пуснала няколко тъжни неща по темата.

Когато дойдох на работата ти, след като се върнах от Румъния преди Коледа, ти беше като от камък. И малко се уплаших. Сутринта преди ти да дойдеш, се събудих и не можах да заспя до 8, защото си мислих, че няма да дойдеш, нито пък се чувстваш длъжен да ми го съобщиш. Но ти дойде. И просто легна до мен. И спахме.

Сега пак ми е болно. Разбирам какво направих с това, че те изгоних, но ти трябваше да се скараш с мен. То беше провокация. Беше паника за внимание. Беше всичко... Беше любов и омраза едновременно.

И сега ми е болно и се самосъжалявам леко.

Преди да дойда вечерта бях се примирила с мисълта, че няма да сме заедно. Караш ме прекалено често да се примирявам с това и после се връщаш и това ми е ужасно. Ужасно е.

Не трябваше да се изнасяш. Защото сега не искаш да се върнеш. Не искаш да си с мен. Значи съм имала право, че поведението ти е било с цел да се разделим. Дори аз мисля, че беше поведение на някой, който вече се е разделил... може би и забравил човека. Такива работи ужасни работи такива.

Представям си и че не разбираш какво нещо е времето. И че на едни години вече всичко ти се вижда невъзвратимо, че си свършил, разочарован си и от това, че не си вярвал, когато преди са ти казвали кое как е.. и накрая всички те, другите, са се оказали прави, тези преди теб.

Мечтая си за мое си място, или наше си. Но теб ти е все едно дали сме в кашон или в леглото. Мислех, че няма да се махнеш от нас, защото си беше инсталирал снимките и рисунките и другите неща по стените. Обаче си тръгна, като ги остави, без автопортрета си и книгите, които отнесе. Мен не взе – тях взе. Аз съм жена...  на нас ни е тежко, когато виждаме това. Една жена е щастлива, когато мъжа взима нея.

Във влака за насам имаше една жена, млада, на 35, която имала 2 малки деца. И с мъжа и си били купили апартамент от 40 квадрата преди няколко години за 22 хиляди евро в Красна поляна. И първо си направили спалнята. Тя многo искала бяла спална, с бял гардероб  с големи огледални врати. Представяш ли си, 4-ма души в 40 квадрата. Банята и тоалетната са заедно и са малки като в заведение (тя така каза, толкова малки). Сега правили ремонт на хола и малкия бокс. И тя пътува с влака, за да вземе децата си от майка си, която ги пази, докато трае ремонта на хола. Тя не работи. Едното дете е първи клас, другото по-малко. Той работи в строителството, няма осигуровки. И тя беше ок със всичко това, и аз така и завидях. Защото винаги съм искала това, да съм с някой, с който градим и правим нещата сами, без да се срамуваме от размера им, от големината на апартамента, от реалността с осигуровките, от живота. Някой на когото мога да кажа без да се притеснявам, че искам скъпата бяла спалня. Сега, каза тя, си мисля, че не е било нужно да се потрошат толкова пари за точно тази спалня, но навремето след толкова години по квартири, аз толкова се зарадвах, че имаме нещо наше, че исках това, и мъжа ми каза: Щом искаш, добре.

Винаги си те представям в леглото, с едно детенце около врата. Като дете си бил невероятно сладък, разкошен, пухкав, добричък, има някакъв мир в усмивката ти от дете, някаква добрина. А сега понякога си като зверче.

Онзи ден като мълчеше и ти казах, че те питам нещо и да отговориш. Не може някой да ти говори и ти да го игнорираш и ти ми изнесе цяла лекция защо и кога мълчиш. И след това се успокои сякаш, не знам, и започна да ми разказаш за Америка и за работата ти, неща, които не си ми казвал до сега. Много е странно това при теб – че думи и дела много често се разминават. Казваш и обясняваш защо мълчиш и ще мълчиш, и после говориш. Или казваш искам да съм с теб и после правиш в душата ми ад, аз полудявам и ти се изнасяш ден след като си казал, че няма да го направиш. Сигурно това е живота, сигурно няма нищо сигурно.

Без сълзи

На гърлото ми му се плаче. Няма вече изискани фрази. Нямам вече думи на върха на пръстите си. Нямам вече нощна лампа и тетрадки с поезия. Някъде в мен нищо не се бори. Разстройвам се от улични кучета, от малки просяци, от големи просяци и от стари просяци.

В такива моменти не зная къде е отишло чувството ми за хумор. То е като невидим талант. То и то прилича на просяк, одърпано, странно, всеки, който си има чувство за хумор си има просяк до себе си. Това са различни просяци. Неслучайно просяците се бият. Лошото е, че са невидими и затова обвивките толкова мълчат. Значи, тия обвивки в гасеницата си имат всеки по просяк (който си има разбира се). Пазете си просяците, защо не пазя моя, защо ми се плаче...

Материя

Вече не съдя обвивките, обаче продължавам да ги наблюдавам. Не са били обвивки. Всички сме само материя. Започвам да разбирам цинизма на лекарите. Сутрин е... Просто е сутрин рано, когато се спи или се будиш, за да се набуташ в един от ония рейсове с обвивките. А лекарят е вече на смяна и приема хора в болницата.

Трябва да идеш първо при тоя дето ще те приеме. На пейката може да има двама възрастни съпрузи. Той е диабетик, не е ял, припада както е седнал. Просто губи главата си. „Иване! Иване!“, тя вика изплашено. Хората се плашат. От кабинета излиза лекарят. Спокоен, потупва Иван по лицето, казва да донесат вода и продължава да е спокоен. „Влезте първи.“, казва. Такива работи стават там.

И много знаем да говорим за душата, а толкова се плашим от смъртта. Няма логика.

Преди е имало моменти, в които ми е било толкова тежко, че съм била сигурна, че ако имам пистолет до себе си ще се гръмна веднага. Сега мисля, че не трябва. Обаче защо да не се гръмна – вече си мисля, че няма от какво да ме е страх. Всичко е само материя. Прекъсне ли мозъкът – прекъсва материята. Свършвам. Свършва... който и да е. Това е положението. Загубата на материята ни подлудява от страх.

Имало едно време една жена. После тя имала две деца. После получила инсулт. И вече не можела да се движи, да мисли, да ходи. Да ходи по малка и голяма нужда можела и то без да се изпуска. Представям си голям човек с идиотски вид, на който са дали три кубчета : червено, жълто и зелено или и синьо, не знам. И дървена дъска с три дупки, изрязани във формата на червено, жълто и зелено или синьото... шегувам се безсмешно, то е ясно, за фигурите говорех. И инсултягата може да ги сложи, но бааавно, много бавно, с проба грешка. Или пък не може. Откъде да знам аз? Не знам. Но си представете колко ни е скъп мозъкът.

И всички я оплакват. Колко жалко. Млада била. Талантлива. Такива работи. И сега какво стана, къде е тая превъзнасяна душа? Има мозък, има кръв дето е преляла и убила мозъка, има червено кубче. Това е положението. Душата е за поетите, които не са жената, прекарала живота си с Иван и която след него ще почине няма и половин година, или обратно, може тя да си спраска мозъка първа и той бързешката след нея.

Думите не съществуват. Не съдете думите, само те ни останаха. Но стилът умря – да живее нестилът.

Обвивки

Ей такива работи. От месец и нещо гледам хората и си мисля, че не разбират, и че не ги виждам, защото виждам обвивките им.

Има обвивки навсякъде. По рейсовете са ми най-ярки. Там отдавна е загубена ролята, в която си човек, там си просто, някой който използва превозно средство. И няма нищо човешко в никой. Няма. Има обвивки. С лъснати обувки, с обувки с връзки, с тесни дънки, със сака, обвивки с дълги изправени женски коси, руси, червени, с фон дьо тен. Млади обвивки. Има и стари обвивки.

Страх ме е от тези обвивки. Страх ме е, защото си мисля, че няма да ме разберат. Всъщност вярвам, че ако им кажа какво мисля, те ще ме разберат, но въпреки това ще ми се присмеят. В лицето. Ще ми се присмеят в лицето. Не знам защо обаче…

Чудя се дали на обвивките им се спи рано сутрин. Те не могат да си позволят да покажат, че им се спи. Не знам защо. Но и аз не мога.

И късните обвивки в рейсове са уморени. Вечерното тъмно е различно от сутришното. След вечерното тъмно в рейс, пълен с обвивки, не се съмва, а се потъва в нощта. Мисля си, че вечерните обвивки по рейсовете са по-спокойни. Сякаш нещо натиска ушите ми и чувам звуците приглушено. А и не виждам вечерните обвивки да говорят помежду си. Сутришните по-често се намират по двойки и си говорят. Вечерните се избягват. Или се отблъскват. Или нещо друго.