Наздраве!

Опитвам се да спя, или просто си лежа в тъмното и се чудя какво ли е да си на „купуна” в кръчмата отсреща. Чудя се как ли се чувства и какво ли мисли някой, който седи пред хубава дървена маса, покрита с червена покривка с фолклорен мотив, с чаша хубава ракия пред себе си, вече недотам трезвен, и слуша певеца пред себе си как му пее „Гъци, гъци”, „За крадец не ставаш сине” и т.н. Чудя се, защото чувам всички тези песни, макар че живея от другата страна на булеварда. Времето е прохладно, вечер е, хубаво ми е, че очите ми ще могат да си починат от четене.

Тази вечер след работа, прибирайки се вкъщи, на спирката видях издание на „Гаргантюа и Пантагрюел”! И си я взех. Първо издание на български, от 48-ма година, превод не от френски, на който е оригинала, а от руски, на Подвързачови. И това ме радва. Дори ахнах на спирката от изненада. С илюстрации на Доре, които липсват дори в новото издание на книгата. Затова досега четох.

И всичко е прекрасно. И си спомням как преди 20 години в клас разказвах, че, когато вуйчо ми е бил във Франция там всичко е толкова уредено и законово, че ако си хвърлиш фаса на улицата, полицията ще дойде и ще те гони, ако трябва и до края на света. Май казах нещо такова. И сега се чудя защо слушам всяка вечер кръчмата отсреща. Понякога се чудя как ли заспиват малките бебета в съседните апартаменти, защото предполагам, че има такива. И тогава се плаша, защото не искам моето дете да чува това, да живее така, не искам да разбира някои неща от живота. Не искам да разбира мен, например. Не искам да знае защо толкова мразя годините на комунизма в България. Не искам да се буди от мотор, който е решил в 1:18 сутринта да профучи близо до жилищни сгради, защото тук го няма онзи полицай, който да те гони до края на света за един фас. Може да станеш и свидетел на среднощни фойерверки, инициирани от същата кръчма. Доста дълги и шумни.

И изведнъж усещам някакъв грозен парадокс. Само че дори не е и парадокс, защото в парадокса има нещо готино, нещо закачливо, игриво. Значи, аз разбирам, че това което става е доста „пантагрюелистко” и „гаргантюеско”. Всичкогърлено! Ядене, пиене, песни. И разбирам, че не мога да разбера човека, който оставих на масата в началото, а той мен, и на края на света да иде, не може да разбере. И малко се плаша. Пак се плаша. Мисля си, че Гаргантюа и Пантагрюел са едни лакомници, на които ще им хареса червената покривка с фолклорния мотив и музиката. И въпреки това парадоксът и паралелът са грозни. Чисто грозни. Накрая започвам да се чувствам като собственото си неродено тук дете, което не разбира за какво говоря, за какво мисля и какво не разбирам. Толкова не ме разбира, че не разбира какво не разбира. И аз не разбирам.

Като заключение може да се каже само едно: Наздраве!