Сърце - боксова круша

Сърце - боксова круша
с малко чувства,
без капка
от нещо, което
чака.

Имам право

Имам право – да съм с него, да го обичам, да ме обича, да ме мрази и аз него. Имам право да ми прости, аз му прощавам. Имам право да се оженя за него, без сватба, с двама свидетели, все ми е тая кои, и нашата котка – имам право.

Да е в залата и просто да подпишем. Да сме заедно. Да сме семейство. Да сме двама. Имам право да обичам как си изглеждал като дете. Имам право да си осиновя дете. Имам право да вярвам в Бог. Имам право да плача. Имам право да съм пристрастена към успокоителните.

Имам право да те чакам. Имам право да съм мъртва. На всичко имам право. На всичко.

А теб те няма.

Книжарница

Стъпала стръмни

до онзи ъгъл с български

книги.

Книжарниците ни са тесни,

непроходими

Иде ти да се напсуваш,

с всеки който иска да се размине.

Етажите им са недостъпни.

Парапетите опасни.

Тук дори изкуството е за здрави хора,

а не за инвалиди.

А какво разбират здравите от него?

Хляб и мръвка

В „Хляб и мръвка” влезе една жена, не погледна никого, промуши се между опашката и си намери свободна маса, една от двете в заведението. Беше облечена в шлифер в цвят пепел от рози. Носеше огризки от торта, оставени в кутия, покрита с прозрачен капак. Тя не миришеше. Жената не миришеше. Обърна ни гръб, права, оставила нещо на стола. Не я гледах през цялото време.

Веднъж на Пиротска видях един стар човек, подминах един стар човек. Той седеше на една от онези каменни пейки пред един магазин за алкохол и цигари, протегнал ръка напред. Беше усмихнат. Беше чист, като дядо, излязъл на разходка. Молеше, не много силно, чуваше се само, докато се изравниш с него – подминеш  ли, вече не се чуваше: „Моля, купете ми една вафла. Купете ми една вафла, моля. Моля, купете ми една вафла…”

Пръстите на жената пепел-от-рози не бяха чисти. Бяха напукани и в пукнатините черни. Докато е била в гръб е търсила с какво да яде тортата – може би, защото не шумеше изобщо. Когато погледнах отново към нея беше махнала капака и ядеше с бял пластмасов нож. Обираше първо зелената глазура останала на подноса. Беше останало малко на ръба, тя го обра с един от черните си пръсти и го облиза. Не бързаше да яде от тестото.

Майка ми вървяла за работа и видяла до Градската библиотека циганка, която биела дете. Биела го, а то плачело и бягало. Тя го гонела, хващала го и го биела. Тогава майка ми, която обикновено не казва нищо, отишла и се скарала с циганката, за да не бие циганчето.

Когато жената от пепел от рози влезе в „Хляб и мръвка” не се загледах. После видях. После усетих, че никой от персонала не реагира. На съседната маса до нейната имаше момчета, които ядяха. Страхувах се да не би да се оплачат от нея. Чаках на опашката и гледах какво беше написано с тебешир на таблàта. Колко струва една супа? 1.80. Дали да не и купя супа? Страх ме беше да и купя супа, както ме беше страх да купя вафла на онзи дядо.

Не помня какво обядвахме с моя приятел. Помня, че прозореца към градината беше отворен и беше светло и приятно. Бях хванала ножа и вилицата и не помня какво обядвахме, но помня, че той ми каза:”Баща ми ме пребиваше постоянно”. Миналия уикенд, докато гледах филма „Крадецът на книги” през по голямата част от времето си мислих, че ако има човек, който бих убила, това е бащата на моя приятел. Никога не бях мислила, нито срещала описание на това чувство – гневът към този, който насилва някой обичан човек.

Ако бях сама на опашката сигурно щях да си тръгна, защото се разстроих, но  бях с една приятелка и нямаше как. Пак ме беше страх. Момчетата на съседната маса си тръгнаха и остана само пепелта от рози. Ние си бяхме взели храната за вкъщи. „Краката ми замръзнаха тука!”, казах на моята приятелка. „Да, така е.”, ми отговори тя. Излизахме, на входа срещнахме две колежки, които щяха да идват след нас, за да вечерят. „Казах на Габи, че ще сме още тук, когато дойдете, защото имаше голяма опашка.”, казах им усмихнато. Обърнахме се и видяхме, че все още има опашка. „Бързай да сядаме, да си запазим маса!”, каза Натали. Уплаших се, че не знаят за жената, която изобщо не бързаше и сигурно още ядеше торта на съседната маса, а на моите приятелки това може да не им хареса.

„Защо млъкна? Какво има?”, ме попита той, докато обядвахме. Не ми се ядеше. Стана ми много тъжно, но ако отворех уста, за да му кажа, сигурно щях да се разплача.

Докато крачех към входа си мислих, дали моите приятелки са седнали, дали са забелязали жената, дали не са се погнусили. Нямах десерт, ако ми се приядеше нещо сладко, щях да си сложа захар в млякото, което си бях оставила на балкона – „външния хладилник”, както каза Габи, защото и ние като много други студенти в Студентски град нямаме хладилник и през зимата си държим храната на балкона.

Един друг път, когато майка ми се прибираше вкъщи от работа намерила на улицата разкъсана книга. На френски. Всички коли разпилени по улицата. И ги събрала. И ми ги донесе. Беше Волтер, още е у нас.

За много неща се чудя, докато вали сняг през март. За студа, за самотата, за тишината, за страховете.

Наздраве!

Опитвам се да спя, или просто си лежа в тъмното и се чудя какво ли е да си на „купуна” в кръчмата отсреща. Чудя се как ли се чувства и какво ли мисли някой, който седи пред хубава дървена маса, покрита с червена покривка с фолклорен мотив, с чаша хубава ракия пред себе си, вече недотам трезвен, и слуша певеца пред себе си как му пее „Гъци, гъци”, „За крадец не ставаш сине” и т.н. Чудя се, защото чувам всички тези песни, макар че живея от другата страна на булеварда. Времето е прохладно, вечер е, хубаво ми е, че очите ми ще могат да си починат от четене.

Тази вечер след работа, прибирайки се вкъщи, на спирката видях издание на „Гаргантюа и Пантагрюел”! И си я взех. Първо издание на български, от 48-ма година, превод не от френски, на който е оригинала, а от руски, на Подвързачови. И това ме радва. Дори ахнах на спирката от изненада. С илюстрации на Доре, които липсват дори в новото издание на книгата. Затова досега четох.

И всичко е прекрасно. И си спомням как преди 20 години в клас разказвах, че, когато вуйчо ми е бил във Франция там всичко е толкова уредено и законово, че ако си хвърлиш фаса на улицата, полицията ще дойде и ще те гони, ако трябва и до края на света. Май казах нещо такова. И сега се чудя защо слушам всяка вечер кръчмата отсреща. Понякога се чудя как ли заспиват малките бебета в съседните апартаменти, защото предполагам, че има такива. И тогава се плаша, защото не искам моето дете да чува това, да живее така, не искам да разбира някои неща от живота. Не искам да разбира мен, например. Не искам да знае защо толкова мразя годините на комунизма в България. Не искам да се буди от мотор, който е решил в 1:18 сутринта да профучи близо до жилищни сгради, защото тук го няма онзи полицай, който да те гони до края на света за един фас. Може да станеш и свидетел на среднощни фойерверки, инициирани от същата кръчма. Доста дълги и шумни.

И изведнъж усещам някакъв грозен парадокс. Само че дори не е и парадокс, защото в парадокса има нещо готино, нещо закачливо, игриво. Значи, аз разбирам, че това което става е доста „пантагрюелистко” и „гаргантюеско”. Всичкогърлено! Ядене, пиене, песни. И разбирам, че не мога да разбера човека, който оставих на масата в началото, а той мен, и на края на света да иде, не може да разбере. И малко се плаша. Пак се плаша. Мисля си, че Гаргантюа и Пантагрюел са едни лакомници, на които ще им хареса червената покривка с фолклорния мотив и музиката. И въпреки това парадоксът и паралелът са грозни. Чисто грозни. Накрая започвам да се чувствам като собственото си неродено тук дете, което не разбира за какво говоря, за какво мисля и какво не разбирам. Толкова не ме разбира, че не разбира какво не разбира. И аз не разбирам.

Като заключение може да се каже само едно: Наздраве!

Ден за умиране

Днес е ден за умиране,

после попадаме в

плаващи пясъци.

Следват дни без живеене

по оста на времето.

Слънцето е мъртво тяло,

спряло на бялото небе.

Няма кръв по телата

Няма време във вените

Има серия след серия

на екрана

пред мен

и край.