Една песъчинка

Която пада между нас. И после лавина от песъчинки ни залива и разделя. Мен и него. Както и да вървиш, песъчинките ни разделят. И после се втвърдяват в непомръдващи ледени преспи и асфалти и пътища и лабиринти. Раздялата е факт. И раздалечава. Сигурно затова пясъчните часовници са пълни с пясък – неизбежността на времето. И после го обръщаш. И после шибаният пясък пак изтича. И после пак. Не си спомняш колко пъти си си играл така...
И ако разпъна лабиринта от червата си и ги посипя с пясък, и ги асфалтирам... какво от това?
Стига само една песъчинка, която, при това, винаги е била там...