Просто се мъчих да си те представя...

Плаках повече, отколкото пия заради теб.
После мъчих се да си те представя.
Сънувах бившите ти – по-красиви отвсякога…
Що за раздяла – на несъбрали се!

Намерих моливи, котки, бойлери, работа…
всичко е за поправяне.
Счупени крушки, крещящи (на тъмно) кучета,
бавните (бившите) майстори и уволнения.

Всичко е същото – каквото не е било никога.
Ремонти, забравени пъпеши-пътища, съквартиранти.
Никой не ме спира – а аз не тръгвам наникъде.
Просто се мъчих да си те представя…

Сърцето ѝ

Сърцето ми е като малък октопод,
който иска да избяга и да напусне
И после да се спусне във устата ти
и да ме няма мен във мен,
а само мен във теб.

Сърцето ми май нещо му е скучно –
самичко –
и търси някой за приют.
Докато не го схрускаш –
без да искаш – за закуска.

Сърцето ми избягва да ме слуша,
не преговаря с никой,
не се сдушва с чувства
на тъга и мъка.
Просто иска.

Една песъчинка

Която пада между нас. И после лавина от песъчинки ни залива и разделя. Мен и него. Както и да вървиш, песъчинките ни разделят. И после се втвърдяват в непомръдващи ледени преспи и асфалти и пътища и лабиринти. Раздялата е факт. И раздалечава. Сигурно затова пясъчните часовници са пълни с пясък – неизбежността на времето. И после го обръщаш. И после шибаният пясък пак изтича. И после пак. Не си спомняш колко пъти си си играл така...
И ако разпъна лабиринта от червата си и ги посипя с пясък, и ги асфалтирам... какво от това?
Стига само една песъчинка, която, при това, винаги е била там...